Съновидение за Villagers of Ioannina City
След концерта на Villagers of Ioannina City в София ми беше необходимо повече време, отколкото очаквах, за да си събера ума и да излея върху клавиатурата все още тлеещите у мен емоции. Междувременно се опитах да ги настигна в Румъния, но първоначално не беше планирано точно така и може би поради тези и други причини начинанието ми се увенча с неуспех.
Но да се върнем на онзи отминал вече от дълго време четвъртък, 27 септември, който впоследствие зададе уверен тон на предълъг уикенд както у мен, така и – уверена съм – у повечето присъстващи на оназвечерния концерт.
Пред Mixtape 5 е пълно с хора, ведро очакващи да удари 21:30, обещаният час за начало на свирнята. Клубът, който е епицентър на едни най-бруталните концерти, случващи се в София, и приютява виртуозни музиканти от цял свят, вече се е разгорещил и от двете зали дъни музика. Същата вечер в B-side на Mixtape 5 нашенската хардкор банда Expectations представят албума си “Bye-Bye Youth” в компанията на „Всеки следващ ден“ и Savage Ravage. Вайбът е на макс и удря таваните на подлеза, а най-доброто от вечерта тепърва предстои.
Срещам няколко познати и вечерта веднага променя вкуса си и се чувствам още по у дома. На входа са разположили мърча на бандата, сред който освен тениски, присъстват и всичките им албуми, и то на винил. Отново се сещам, че нямам грамофон и се сдържам от закупуването на плоча, но пък веднага хвърлям око на една тениска.
Villagers of Ioannina City излизат в 21:38 и с тази си почти перфектна пунктуалност веднага печелят симпатиите ми. Компанията ми се чуди къде се е загубил старият рокендрол спирит и защо бързат да излязат, но аз от своя страна се радвам на професионализма и уважението им към публиката. А залата е вече пълна, приповдигнатото настроение се вълнува бурно, няма какво повечеда протакат. И те скачат в дълбоките води още с първото парче.
От този момент нататък цялата вечер ми е като съновидение. Понасям се по дългите рифове, водена от нежната мелодия на кларинета на Константис. Едва когато по-късно гледам снимките, осъзнавам по-добре къде съм била и какво се е случило. Намествам пъзела бавно и замечтано. Ала тогава зашеметена от магията на музиката им, сякаш се бях отделила за малко от пода. Действат хипнотизиращо, а залата им е малка. Чувам ги как свирят високо в планината и как планината пее с тях. Как самодивите танцуват около тях, а нощта е безкрайна.
Вдигат адреналина на макс и публиката не може да бъде безразлична и за една минута. Избухват метълхедс, погота. И все пак всички са културни, не ме бутат, видят ли, че нося фотоапарат и дори ми правят път, разкриват пътека. Културна е публиката на стоунърските банди, както се бях уверила миналата година с 1000mods.
А е бурно, бурни са и VIC, които не спират и за миг. Многопластовите мелодии увличат и повличат. Земята трепти под звуците им и никой не остава смирен. Изливат цялата си енергия върху публиката през кларинети, гайди, диджериду, китари, барабани. Възхитително.
И болезнено кратко. Излизат за бис, разбира се, за още няколко парчета. Не биха допуснали да разочароват феновете си, които крещят с пълни гърла, че искат още. Ами не е достатъчно.
След края съм настръхнала. Сякаш ток е минавал през тялото ми и всъщност не е далеч от истината. И сега, като пиша тези редове, пак потръпвам. Чакам ги отново другата година, а сега си пускам тяхно парче и се унасям другаде.