Радио Реакция | Author Archives

Сряда е, 30 май, надвечер. Паркът пред НДК кипи от живот, но с Дарио Табаков – жонгльор, танцьор, музикант и пират от страната на чудесата, – сме откриваме тиха и скътана пейка, за да си поговорим за улиците, цирка и щастието и да облажим с малко италиански шоколад, който той преди няколко секунди измъкна от единия си ръкав.

Кога започнаха артистичните ти прояви?

Това е интересен въпрос. Много пъти съм се чудил как да отговоря на него, но мисля, че съм се занимавал с нещо друго през целия си живот. Не мога да дам начало, обаче тръгвайки от това, че не съм правил друго освен изкуство, тоест не съм работил нищо отделно, не съм се занимавал с нищо странично, което да е вид ангажирано ежедневие. Просто цял живот съм се занимавал с изкуство. Започнах да го изразявам по различен начин през годините. Иначе се занимавам от много малък с музика. Оттам тръгва артистичният ми път.

От какво се вдъхновяваш? Откъде идва твоят пламък?

Ами от всичко. Понякога просто мога да гледам в една точка и да черпя вдъхновение от това, а друг път е нужно нещо повече. Например планина, природа или приятели, но наистина вдъхновението е някак съответствие между мисълта и чувствата и човек може да го открие навсякъде.

Има ли артисти, които те вдъхновяват?

Има, да. Обикновено в артистичните среди всеки вдъхновява всекиго, тоест всеки добива разни идеи от това, което другият прави и нещата се взаимстват.

А като си бил по-малък, имало ли е някой артист, чието развитие пламенно да си следял?

Не, никога не е имало такъв процес при мен. Никога не е имало едно нещо или един човек, на когото да се кефя или да го следя.

Тоест твоят заряд не идва отвън, а отвътре?

Не се бях замислял за това. Може би да.

Сам или с други предпочиташ да бъдеш, когато живееш… разбирай, когато се изявяваш пред публика?

Ами различно е. Има моменти, в които сам се чувствам по-сигурен, и има моменти, в които групата прави присъствието по силно. Сценичното присъствие. Накрая се усеща различна доза удовлетвореност, която няма база за сравнение с тази – индивидуалната. И двете са много приятни. Както се случи.

Какво ти е най-приятно да правиш? В началото си започнал да свириш, а по-късно си се разклонил в различни посоки.

Разклонил е силно казано, но ако всичко тръгне от едно семенце, когато едно дърво ще израства… То расте и се разклонява, не е само една пръчка, сочеща нагоре. Всъщност в началото се занимавах с музика, постепено се научих да жонглирам, да карам колело на една гума и започнах да срещам хора с подобни артистични интереси. После се профилирах в това нещо, заминах да уча в Белгия – за това как се проявява изкуството там. Всъщност там то има много интересни корени, за които научих доста неща.

Какво си учил в Белгия?

Учих за преподавател по цирково изкуство. Съответно това е един модел на представянето в цирково училище, който включва различни методи, свързани с педагогиката в цирковото изкуство, развити от хора, които се занимават от много години в тази сфера. Паралелно си поддържах артистични дух, защото педагогиката дава един много добър страничен поглед на това артистично финализиране.

Като някакъв модел, така ли?

Ако учиш някого как да се държи на сцената, използвайки някоя циркова техника, това ти дава усещане и виждане как ти би го изполвал и всъщност може да се каже, че дава доста дълбочина, ако се огледа по-обстойно.

Все пак има някакви форми и фигури, които е по-лесно да се следват, за да се структурира по-добре един спектакъл. До каква степен твоите пърформънси са планирани и до каква са импровизация?

Ами зависи. Аз лично много харесвам импровизацията, защото в нея човек може да се отпусне и да бъде, както се казва, себе си, да предложи това, което чувства в момента. Импровизацията е просто някаква. Ако например имаш определени съставки, с които ще готвиш гозба, импровизацията ти е начинът по-който ще я сготвиш. И всъщност се базирам на нещата, които знам, имам или съм предварително подготвил. В тях винаги има момент за импровизация, като понякога той е по-голям и се получава доста добре. Няма случай, в който да съм съжалявал, че съм импровизирал.

Ти си обикалял много. Нямам предвид само България, а и света. Къде най-много ти хареса?

Основно Европа съм обиколил. Навсякъде е хубаво. Просто на различните места човек отива с различна идея и ако има очаквания за мястото, на което ще отиде, понякога те може да са неудовлетворени напълно. А пък, ако просто отидеш и се наслаждаваш на това, което правиш, или на целта, с която отиваш, всичко е наред и навсякъде е хубаво. Винаги срещаш правилните хора и винаги всичко върви много гладко. Винаги положително върви. Лошите случаи не биха могли да се нарекат лоши.

От всичките ти минали представления кое може да се определи като най-добро? Някой по-ярък спомен…

Имало е представления, при които съм играл пред много хора, били са в много голям мащаб, обаче не мога да кажа, че са били по-добри от други. Понякога хората носят специфична енергия. Едно е да играеш пред двайсет души, друго е пред две хиляди. Правиш това, което си представяш на момента и съответно може би имат различна величина. Специално за представленията не мога да кажа кое е било по-добро от друго.

Трудно ли е да се изнасят улични представления?

Аз вече не правя улични представления, може би от три-четири години. Преди играех като клоун, уличен артист… В момента сякаш вярвам в по-различна идея и още не съм готов да я покажа на улицата, но и това не е идеалното място, което си представям. По-скоро в момента правя представления във всеки един момент, в ежедневието си и хората могат да го видят като такова, но то не е фиксирано представление, върху което съм работил.

Ще представиш ли нещо такова на Mini Art Fest?

На Mini Art Fest ще представим една интересна разработка на новия ни проект. В момента сме трима души от „Комбино Проект“, иначе имаме различен състав. Та там ще представим едно огнено шоу, уъркшоп и ще участваме с едно кратко шоу в завършващата галавечер.

Казваш, че вече не практикуваш на улицата? Къде тогава?

Много хора започнаха да свикват с това, че играя на улицата, и започнаха да ме приемат по различен начин. Има едни очаквания, вътрешни нагласи, и все казват, хайде, ти си уличен артисти, направи смешка. Това е изкуство, което се прави изцяло за другите и там моментът на импровизация, на игра с хората може да достигне до някакъв краен предел, който да е толкова силен, че да е неудовлетворяващ както за самия артист, така и за зрителите. Просто има някакви моменти, които, ако използваш, могат да изиграят лоша шега. Накрая могат да дойдат и полицаите, някакви хора, които не харесват това, което правиш. Някой да почне да ти крещи в лицето, ти да му отвърнеш обратно. После да дойдат пет-шест човека, застъпници на оня, застъпници на тебе… И става всъщност едно огромно представление, което е супер яко и това много пъти се е случвало, но то не развива изкуството. Развива някаква ситуация, от която взаимстваш и е забавно, но после се чувствам някак прекъснат. Няма толкова фокус. А и трябва да уловиш енергийната среда – дали хората са весели, или са изнервени. Много сме внимавали кога ще го играеш, как ще го играеш, хубаво ли ще е времето, колко души ще има, 1. юни ли е, 24. май ли е, краят на месеца ли е, краят на седмицата ли е…

Щом си приключил с улицата, сега по фестивали ли имаш участия, или…

Ами не съм съвсем приключил. Просто има едни предпоставки и например уличните артисти са по различен начин приети в обществото. На първо място, в различните градове правилата са различни и като цяло нямаме свобода. Може би това ме отблъсна тук да играя на улицата, защото отивам и трябва да се боря за това, което искам да правя. В половината моменти някой ще ти се скара от улицата или живущите ще кажат, че вдигаш шум. После пък полицаите ще ти кажат: „Махай се“; като отидеш да искаш разрешително пък, ще има: „Не можем да се разправяме с тебе.“ Ако ти започнеш да ги натискаш, те пак ще кажат нещо. Всъщност никой не се интересува реално какво правиш и не обръщат внимание на това нещо. Няма нещо, което да защитава уличните артисти. Звено или нещо като организация.

Има места, на които уличните артисти са по-добре организирани, има отношение със самата управа, с кметството. В Барселона има много улични артисти. В някои градове има игра на гоненица. Излизат, правят шоу, после бягат от полицията или има случаи, в които отиват на друго място или се разменят с някой друг. Играят на локация, която е много населена, и примерно след 15 минути се разбират да свършат едните, да почнат другите. И също така съм забелязал, че има агресия у уличните артисти. Това е още един фактор, който е много неприятен. Сега не знам колко улични артисти има в България, особено когато аз не играя вече толкова активно. Когато започнах, бях самичък. На улицата започнах да се изявявам на 13-14-годишна възраст. Първо с музика, а по-късно и с други неща. Сега е време да се качим на следващо стъпало. Може би фестивали, театрални фестивали или въобще фестивали за изкуства, в които огранизаторите са отворени за експериментални изкуства и нови идеи, свързани с пърформънса и всичко по-различно от вече познатото. Организаторите на фестивали в България нямат много въображение. Не могат да предизвикат достатъчно артистите, а те самите са много колебливо звено. Накрая опира до удоволствие, да правиш това, което ти харесва и което обичаш.

Има ли град по света или конкретна улица, на които би искал да отидеш и да се представиш?

Нямам такива идеи за момента. Бих направил нещо в някой голям град, но не да е спонтанен пърформънс на улицата, а нещо, което е предварително измислено. Например да висим на въжета от Айфеловата кула. Нещо, което да е измислено, предложено като идея за голям пърформънс, промяна на средата чрез артисти. Нещо, което да е интересно. Примерно на оная сграда да има някакви, които жонглират или пък скачат. Малко като по филмите, но реално. И тук хората да не си кажат: „Мани го тоя глупак.“ Има и добри коментари, разбира се. Но сега искам да изграждам образи в съзнанието на хората, които да са креативни, да остават с хубаво послание за нещо, в което е вложено, което не се случва ей така, въпреки че можеш да попаднеш там случайно.

Твоите представления имат концепнция…

Да, тя винаги е различна и зависи от мястото, на което играем. Най опира до свободата. Дори да ти плащат много, ако не ти дават свобода, е все тая. Имаме ли свобода, когато и както да играем, и ние сме щастливи, и хората, които гледат, също. Не е имало случай, в който някой да дойде и да ни каже: „Това е супер зле.“

Каза, че от 13-годишен практикуваш пред публика на улицата. Как те промени това?

Даде ми свобода. Помня първите пъти, когато исках да изляза пред всички и да свиря на нещо. Беше нещо като… не е срам даже, а по-скоро беше вътрешен порив. Все едно си в една черупка. Трябва да я счупиш, защото навън е целият свят, но се налага и да си различен, за да оцелееш. Стана много спонтанно първия път, приятели ме бяха накарали да го направя. Всъщност се почувствах добре и следващия път отидох сам. Гледаш стотиците хора, които минават покрай теб. Не си сигурен какво ще се случи. Беше като първия път, в който пътувах на стоп. Постепено започнах да добивам смелост, по-свободно да излизам на улицата и да свиря това, което си свиря вкъщи. Но тук всички те чуват, дори да не се спират. И това усещане е много силно, сякаш променяш цялата атмосфера. Има хора, които го оценяват. Имало е моменти, в които някой ме е чакал да приключа, за да ми каже как много му е харесало, оправило му е деня, отворило му е чакрите и разни такива неща.

Къде най-много ти харесва в България? В Пловдив ли, в София, по морето?

Замечтани летни въпроси. Мисля, че най-много ми харесва да пътувам. Затова си живея. Сменям си местожителството доста често. Повече от шест месеца рядко съм се застоявал на едно място. В момента съм в София за няколко месеца, а след това не знам.

Ако можеш да промениш нещо, което ти се е случло досега, какво би било то?

Приемам всичките неща, които се случват, за правилни. Например, чупиш си крака и не се чудиш какво би станало, ако беше внимавал, ако не беше пил… Приемаш го, забравяш за него и продължаваш да се развиваш, да се чувстваш жив. Няма нещо, което да искам да променям. Което се е случило, случило се е. Като цяло всички моменти са хубави. Тия, дето другите определят за немного хубави, по-скоро са си показни. Да се замислиш какво правиш. Ако можех да променя нещо, всичко щеше да е игра, всички хора щяха да се обичат и да си играят. Но това е, ако имах магическа пръчица или нещо такова. Бих изключил агресията от хората.

На представленията на Дарио и Комбино Проект ще се наслаждаваме на 1. и 3. юни в рамките на българския фестивал за съвременно цирково изкуство Mini Art Fest в Лятното кино в парка пред НДК.

Автор: Моника Чалъкова
Снимки: Фейсбук